Заради натовареното ежедневие с дъщеричката ми, нямам време да гледам телевизия. Или нека го кажа по-честно – нямам особено желание. Но вчера, след работа, пуснах новините. И разбрах за поредния случай на дете, което заради уж селфито в екстремна среда, е изгубило живота си. На 15 годишна възраст. Някъде там в ледените води на замръзналото езеро. Което явно не е било толкова замръзнало. За миг се стреснах, защото видях моята Адриана там и после за по-малко от миг изхвърлих тази мисъл. В главата ми останаха три въпроса. А в душичката тъга. Не за селфито. За детето. А ето и въпросите:

Селфито ли е виновно?

Не. Не. И пак не. Селфито е тенденция на днешното време. То може да бъде всякакво – грозно, оригинално, скучно, екстремно. Всякакво. Но не и виновно. Ще обясня защо. Когато аз бях малка, актуален беше героят Тарзан и всякакви такива приключенски образи. Та понеже беше актуален, с група съученици ходихме по т. нар. от нас „варненски канали“ (родом съм от Варна) близо до училище и се правехме на изследователи-приключенци. Аз специално на Тарзан. И това не беше по-малко екстремно от селфито върху уж замръзналото езеро. Бях решила да се покатеря със своите завидни килограми по една „лиана“, която се беше провесила по стената на канала. Покатерих се. Достатъчно на високо, за да помня все още падането. При силния удар в земята въздухът ми беше спрял за секунди. Паднах по гръб. Можех да остана инвалид. Разбирате ли сега защо селфито не е виновно. Ако не беше то, щеше да е нещо друго.

Родителите ли са виновни?

Не. Не. И пак не. Минават ли ви през ум мисли като “защо пък са му дали телефон, а защо му позволяват да си прави селфита, да бяха му обяснили какво може и какво не, на днешните деца им дават телефони от ранна възраст, за да кротуват, тц, тц, безотговорни родители и всякакви такива „теории на конспирацията“”? Обаче мога да си заложа душичката, че няма родител, чиято умисъл е била да нарани със селфито собственото си дете. Наивно е да мислим, че родителят може да изолира рожбата си от мощта на световните технологии. Или ако се опитва, ще е до време. И тук въпросът не е в това как си го възпитал, а в това дали може детското съзнание да устои на любопитството или не.

Детето ли е виновно?

Не. Не. И пак не. Знам за децата само едно! Децата обичат приключенията. В онези години са ги обичали, в днешно време ги обичат, и в предстоящите години ще ги обичат. Това е истината. Любопитството и приключенията са двете водещи житейски емоции, чрез които децата растат и се развиват. Факт, който не може да оспорим. Дали случаят е съдба? Може би „да“. Всеки тълкува чрез разбиранията си. Забраните не са средство за опазване на детския живот. Забраните за приключения могат да доведат до още повече такива. Контролът всъщност е липса на контрол. В децата има една наивност, а не „виновност“. Нея ли трябва да виним?

И така. По темата може да се пише и споделя много. Със сигурност има доста теории на тема „как да опазим децата си“. Със сигурност изброявайки „маме, не ходи по влакове, релси, ледени езера и високи сгради, за да си правиш селфи“ са просто някакви маркиращи думи на уж отговорен родител. Дали има формула, с която да избегнем подобни случаи? Съмнявам се. Дали има безопасни тенденции? Няма. Дори безобидният Тарзан може да бъде опасен. Както и калинката Руди, например, след години. Нали?

Нека обичаме децата си. Всеки миг. Всяка секунда. Всяко по-малко от секунда. Без да изпускаме момента. За да имат нужда от нашата обич. За да не я рискуват.

Оставете отговор

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *