Обръщал ли си внимание на следите, които оставяш след себе си? Например, когато се затичаш към необятното море, а пясъкът прилежно рисува отпечатъка на нозете ти, или когато се прибереш след дъжд и оставиш стъпки в коридора, или когато снегът съхранява посоката, в която си поел, за да търсиш смисъла на новия ден. Сега се замисли, че мисълта, действията и ръцете също оставят следи, благодарение на които ние четем човешката история и в същото време продължаваме нейното писание. Именно така даваме живот на традицията, която е най-великата човешка следа. Тази, която успява да се настани комфортно в люлката на всяко поколение.

Много ясно в съзнанието ми се прокрадва споменът за едни набръчкани загрубели ръце. Доста следи бяха оставили. Прегърбената старица от село, която постоянно нещо шиеше. Когато бях малка, нищо не разбирах, но бях запомнила едно! Постоянно повтаряше: „Порасни добър човек, момиче, и прави добрини, за да те помнят.“. Тя беше такъв човек и още живее в спомените ми! А всъщност нейните ръце дописваха върху плат историята на българската шевица. Стана ми мило при спомена за смисъла, който беше намерила в дните си. Вдъхнових се на 27 години да се докосна до същината на това изкуство. Но не чрез моите ръце, защото те сякаш са създадени да пишат друга история.

Знаете ли кой е любимият ми елемент от българската шевица? Преплитането между минало и настояще. Точно така. Обожавам да виждам как традицията се обединява със спецификата на нашите дни, за да успее да оцелее. Оцелява, защото ние съумяваме да я носим вплетена в дрехите, бижутата, в душите ни. Когато успееш да оцениш детайла, започваш да разбираш същността на това изкуство. Не се бях замисляла за символиката на българската шевица и нейната сила. Например, червената нишка те пази от онези „лоши очи“ и уроки, които неизбежно срещаш в средата, която те заобикаля. Символизира и майчината кръв, която носи сила. Белият цвят изразява чистотата, нетленността, неопетнената младост и божествената светлина, от която толкова имаме нужда. Зеленият – вечно възраждащия се живот и дървото на живота, а златният – благоденствието, слънцето, огъня и светлината.



Моите ръце не са готови да творят това изкуство. Нечии други, да. Тези на Любородна. Ръце, чийто стремеж към съхраняването на традиционното бродиране на български шевици, се е вплел в изработването на съвременни бижута. Пример за онова преплитане на минало и настояще, което е толкова важно за оцеляването на традицията.



За мен най-величественият момент в съществуването на конкретна личност е преоткриването на собствения талант. Вярвам в максимата, че всеки притежава такъв. Ето защо дълбоко уважавам човека, който стои зад Любородна. Това, което на мен ми остава, е да нося традицията на българската шевица, изразена чрез бижуто. Там, близо до сърцето.

Последвайте Любородна тук: https://www.facebook.com/luborodna/


Оставете отговор

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *