Аз съм от хората, които живеят в две реалности. Материални реалности. Едната е тази в столицата, с колата, апартамента, смартфона. А другата е в провинцията, с двора, гоблените на баба, вълнените чорапи, със запазената традиция. Eмоционално понякога ми е доста трудно да прескачам от едната в другата реалност. И двете съхраняват своите предимства. Но си признавам, че там на двора се чувствам някак по-уютно. Ще ви разкажа и за трета реалност, която съчетава града и традицията в едно.

Преди няколко дни се видях с човек, уверено стъпил на своя път. Бяхме на кафе и мекици, когато притежателката на този път ми каза: „Аз от малка си плета сама терлиците и домашния пуловер за зимата.“. И точно с тези терлици стъпва по него, изплитайки продължението му със страст. Докато пиша тези редове се сетих за моите на село. Срамота, си викам, та те са ти скъсани, а още ги носиш. Ще ви обясня накратко защо. Те са от баба, те са традиция, която в моето семейство си отиде с нея. Аз и сестра ми нямаме привилегията да я владеем. Терлици и вълнени чорапи се плетяха за години напред. Пазени бяха в един сандък, в килера на къщата. Помня как дядо ми, когато му се появяваха дупки на терлиците ги закърпваше с парче плат. Но аз и това не мога да направя.

В онзи ден се почувствах спокойна. Уютно ми стана на душичката. Гордост е да познаваш човек, който владее занаят. Да плетеш е дар, който не е достоен за всеки. Традицията е тази, която решава на кого да се довери. В чии ръце да съхрани тайната си. А нейните ръце съм сигурна, че ще я опазят по най-добрия начин.



Казва се Александрина, мечтателка и вярваща в доброто. Малко са младите хора, усетили, че плетенето на една или две куки е заниманието, което ще посреща и изпраща всеки един ден. За да го умееш, преди всичко трябва да си намерил баланса и спокойствието в себе си. Защото това изисква търпение, което не е присъщо за повечето от нас. Ръцете ти трябва да са чисти. Чисти от лоши действия. Нейните са такива, видях го в нещата, на които вдъхва живот. Тя се е научила да оцветява ежедневието. И не само своето, но и на хората около себе си. С плетивата си.



Александрина ми сподели, че е казала „сбогом“ на корпоративния свят. А това е смелост. В нейния свят има творчество, традиция и баланс. Ръцете са ѝ мост, който свързва нея с баба ѝ Светла. С нейния занаят. Нали се сещате за онзи така мил и близък до всеки образ на бабата. Тя винаги е символ на светлина, а движенията на ръцете ѝ рисуват доброто. Всичко това се предава и в плетенето, което Александрина владее и грижливо усъвършенства.

И така по терлички и с чисто сърце Алекс твори. Тя върви по своя път. Намерила го е. Казва се Brands from Hands.

Facebook –  https://www.facebook.com/BrandsfromHands/

Instagram – https://www.instagram.com/brandsfromhands/




Снимки: Боян Христов и личен архив

One Comment
Оставете отговор

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *