Последно усетихме мама, гушкайки големия ѝ кожух, който ухаеше на нея. Бяхме разбрали, че вече я няма. Най-дългата нощ в нашето съществуване. Аз, кожухът на мама, сестра ми и разтегателният диван бяхме единствените свидетелите на мъката, която превърна онази зимна нощ в още по-тъмна.

Ще се опитаме да избегнем тъгата в текста, а да ви споделим кои три неща успяхме да направим в деня преди тя да изгрее като слънце на небето. На 5-ти март. Преди три години.

Да я нахраним. Бяха ни казали, че може да ѝ дадем пюре. Бебешко пюре. Така и направихме. Беше хапнала две и щастието нахлу за кратко. Върнахме ѝ жеста за онези години, в които тя ни хранеше. Казват, че когато човек завършва житейския си път, отново се превръща в дете. Вдетинява се. Може би има нещо вярно. Но преди това да се случи, мили читатели, отидете и изпържете едни картофи, настъргайте малко сирене и поканете мама. Да я нахраните този път вие. Пък си кажете наздраве с едно хубаво винце. Просто ей така. За да не е късно после. За да сте заедно сега.

Да я усмихнем. Когато физически всичко рухва, когато тялото казва сбогом на материята около него, остава само духа. А той все още се усмихва. Маминият дух така широко се усмихна, когато я попитахме дали знае кои сме. „Да, приятелчета мои!“, така ни отговори този дух, за който ви споменахме. Така ни наричаше двете. Знайте, че той ще се усмихва до последно, дори когато всичко е толкова (бихме казали „шибано“), но нека използваме приличната дума „трудно“. И преди духът на родителите ви да се усмихне за последно, мили читатели, отидете при мама и я попитайте: „Помниш ли, когато се залях с гадната супата, защото не исках да я ям?“. И ще я усмихнете. Просто ей така. За да не е късно после. За да сте заедно сега.

Да ѝ подарим роза. Тя обичаше рози. Баща ми нямаше пари да ѝ подари 101 накуп, но винаги намираше поне за една. В онзи ден решихме да ѝ подарим роза, за да се погрижим за комфорта на духа ѝ, защото на тялото вече не можехме. Не знам дали разбра, но розата беше там, до нея.  Беше 4-ти март, а не 8-ми, когато се подаряват цветя на майките. Запомнихме последния ѝ поглед на фона на розата. А очите ѝ – зелени и обичащи ни. И затова, мили читатели, отидете днес и вземете някоя китка минзухари. Подарете ги на мама. Просто ей така. За да не е късно после. За да сте заедно сега.

На 8-ми март пак ѝ подарете минзухари.

П. П. Няма „най-добрата майка на света“. Защото съвършенството не съществува. Животът би бил твърде скучен, ако всеки от нас не се опитваше да бъде по-добър от вчера. Но майката я има. Затова я хранете, усмихвайте и награждавайте с минзухари.


Оставете отговор

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *