Автор: Елеонора Червенкова

Какво общо имат Зоната на комфорта и Амстердам е въпрос, на който веднага ще дам отговор:

На първо място, и двете са известни. Зоната, може би не е чак толкова, колкото Амстердам, но за нея знаят много хора. И тя, и градът на лалетата са предпочитано място за релакс. Името на Зоната само по себе си предполага, че ти е повече от приятно да си там, докато в Амстердам има един доста разпространен начин за разпускане, предпочитан от туристите и забранен от властта в доста държави.

На второ място, и двете са предпочитана дестинация. В Амстердам влизаш за няколко дни по предназначение, например задължителната снимката с I Am(sterdam), снимките с лалета и налъми, а в Зоната, ако влезеш, може и да не излезеш. Защото нали е много комфортно там.

Усещането, че си и в двете – т.е. да ти е комфортно, стоейки в Амстердам, дойде страшно бързо и си замина още по-скорострелно. Не заради това, че имаше малко лалета или че картофите не бяха с достатъчно майонеза. А с това защо и аз не мога да си живея ей така да го кажем „комфортно“  при все че получих добро образование, работя професия, която ми харесва, спортувам, чета и т.н. Но все нещо ме гложди. Ето как дойде на дневен ред темата за Зоната (както разбрахте, така я наричам аз).

Темата всъщност се заформи на едно доста различно място, необичайно за туристите. Планирайки пътуването до там, решихме да запазим някое местенце, което не е толкова централно, но пък е със стая само за двама (в Амстердам има повече хостели, отколкото хотели в туристическата част). Оказа се, че това е едно от най-добрите решения, които сме вземали, след разбира се решението, че ако извървим над 10 000 крачки, ще си хапнем пак картофи с майонеза. След само един час път с влак и междуградски автобус пристигнахме в малко уютно хотелче, в близост до който имаше парк с река, патки, овце и най-голямата атракция – малък замък от 13 век. Разходихме се набързо в градчето, което неизнедаващо беше в пълен контраст със столицата. Беше спокойно, с къщи, подредени в правилна геометрична конструкция тип декора от снимките на „Отчаяни съпруги“, чисти алеи, внушителна църква, един на брой работещ магазин в 19 часа и цветни градинки пред всяка къща. Хотелът и замъкът бяха непосредствено до градчето, но същевременно на такова разстояние, за да се почувстваш като летата, в които си си бил на село и си тичал из прашните улици с другите деца. Или казано с една дума – свободен. Тогава още не бях достигнала до темата за Зоната, но тя дойде на сутринта, когато решихме да закусим в замъка.



Докато отивахме към него се чувствахме като във филм и нямаше да се изненадаме, ако бяха опънали пред нас един червен килим, защото както после щяхме да осъзнаем, отивахме към премиерата на филм, наречен НЕзоната.

Замъкът функционираше не като атракция, а като истински дом, в който някой живее, храни се и се събужда сутрин.

Топлината да се чувстваш като у дома си беше подхранена и от вкусната храна, зелената гледка, беседката от ковано желязо, птиците в синьото небе и лекотата да дишаш.

И именно тази обстановка, която беше редно да ни закопае още повече в Зоната на комфорта, се оказа катализатора на мислите, които ме извадиха от нея.

В крайна сметка в определен период от живота ни всички си казваме „ех, защо не направих това преди време“, „ех, ако бях малко по-млад, щяхте да видите вие“ или „ех, ако нямаше Netflix и HBO колко неща щях да направя“.  Насъбират се доста „ех“, „ах“, а понякога и „ох“. Каквото и да постигнем, никога няма да сме доволни от него и винаги ще се стремим към следващото ни желание за по-добър живот. Това е ясно, но другото по-ясно е, че хората, които ще се лишат от комфорта си, за да изпълнят копнежите си, са много малко. Открила съм, че започна ли да правя нещо, което отлагам от край време, то започва да ми харесва, но бариерата до започването му, е винаги там. Със сигурност тази бариера за всички е различна, тя може да се казва „тук си ми е добре, защо да сменям работата, е вярно, че не мога да си позволя да ида до мечтаната Индия, ама той кой може“ или „само още един епизод и се захващам за работа“. Може да се нарича и „ще се оправя, защо да ходя на лекар“, а дори и „за децата го правя това“.

Сигурността е усещането, което всички търсим, но то е и основата, на която се гради Зоната. Границата на това да се чувстваш спокоен и това да не помръднеш, оставайки само с мечтите си е много крехко понятие. Хем цял живот се стремим към сигурност, хем като я получим, рискуваме да останем бетонирани в стаичката на мислите ни, два на два широка, колкото да се завъртим и да видим след време, че сами сме затворили всичките й врати.

Може би никога няма да сме напълно щастливи, но това, което може да ни доближи до щастието е искреният отговор на въпроса „Колко комфортно ми е там, където съм?“.

Ако четете това разположили меките си части на дивана, на стола на работа гледайки снимки на известни хора или в кафенето, докато чакате приятелката да дойде,  разбира се скролвайки снимки на тая-колко-е-стегната-що-и-аз-нямам-такова-тяло, то най-вероятно сте в Зоната.

Но Зоната е като захарен памук, топи се лесно и се полепва навсякъде по нас. Изяжте го, насладете му се добре, пак ще си вземете някой ден, даже два, но сега отворете вратата и влезте в НЕзоната. Там също е хубаво, обещавам.

 



Оставете отговор

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *