Татко почина. Ракът също. Петното изчезна. Преди малко повече от месец. Това не е текст за съжаление, липса, тъга, сълзи. Не е текст с упреци и задаване на излишни въпроси: “Ама защо точно на нас? Защо ни го отне тази болест? Защо, защо, защо?”. Ами защото така и толкова.
Това не е текст за страха на близките, който храни и развива рака, въпреки че го изпитахме за тези две години точно в два момента – до старта на лечението, т.е. на опита за лечение и тогава, когато започнахме да броим последните дни на татко. Но не страх от самата болест, а от написаното за нея, от безбройните ужасяващи коментари в интернет пространството. Именно в тези два ключови момента направихме грешката да се “допитаме” до онлайн пространството. Спомням си сестра ми, която беше неотлъчно до татко в последните му два месеца, как ми се обади разтреперена да обяснява, че задължително трябва да говори с докторите да ѝ предоставят няколко дози морфин, защото тя нямала да понесе страданията му. Пишело, че смъртта била много болезнена при рак на белия дроб. Пишело и още много страшни коментари, които са в състояние да те лишат от всякаква сила и стимул да си по-силната страна, когато края настъпва. Карат те да чакаш болката, да я дебнеш всеки ден, да трепериш при мисълта за нея. Тогава, в онези моменти на страх, я бях попитала: “Ами ако татко не го боли?”

Това е текст за една хубава история за рака. За нашето Петно. Беше великолепен период. Странно, нали?

Имаше тъга. Приехме болестта. После приехме болката в ставите на татко след всяка негова химиотерапията. Той не повръщаше от нея, но го боляха костите ли бяха, ставите ли… Нещо там си го болеше. Всеки път си казваше: “Е, ще я изтърпя 4 дена и ще отшуми. После ще ходя в градината, че трябва да садя домати.”. Тъжна беше мисълта за бащините болки, но те го напускаха след няколко дни. И някак бързо се забравяха, защото трябваше да се садят домати. А домати след тази болка се отглеждат с такъв мерак и щастие, че накрая стават толкова вкусни.

Имаше “ок, такова ще е”. Не си мислете, че за предоставената възможност да живее татко с тази диагноза, трябваше да плаща цена и да се примирява с всичко. В такива моменти той се опитваше да постигне някакъв вид приемственост. А приемствеността е липса на упрек, проклинане, ругаене на реалността. През последните две години татко нито веднъж не нарече болестта рак, а все разказваше за Петното. Защото от рак се умира, така се говори, така се пише, но с Петно се живее. Приемственост някаква.

Имаше гордост. Гордостта в нашите очи, гордостта в бащините очи. Имаше геройство в неговите дни, в неговите мисли, в неговите желания за още глътки въздух. Имаше безкрайна, безусловна обич. Имаше признание. Имаше вълшебство във всеки момент. Онова кафе под ябълката в двора с неговата компания. С приказките между дъщеря и баща. Със смелостта в сините му очи. С вярата в нашите души. Ех, това кафе.

Имаше “ок, дойде момента”. Да, онзи момент идва за всеки. В различно време. С различни причини. Ракът или Петното е една от тях. Видяхме „онзи“ момент в очите му, когато въпреки всичко имаше сили да си играе с неговата внучка. Да танцува с нея. Да я гушка в скута си. Повери последната глътка въздух на Адриана. Отваряше очи, когато чуеше „Ади“, защото на нея всъщност завеща своя живот. „Онзи“ момент се приема, защото в душите ни той продължава да живее. В градината е. Сади домати.

Имаше спокойствие. В последните глътки въздух. Без болка. Без морфин. Без страдание. Сякаш приемствеността, която постигна с Петното, го беше възнаградила със спокойствие.

Имаше “благодаря”. Благодарим за живота с теб.

Нямаше “сбогом”. Обичта не произнася тази дума.

И така. Една хубава история за рака.

Оставете отговор

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *