За душичката

Детските книги нашепват на големите хора за…

Детските книги нашепват на големите хора за...

Буквите винаги са били средството, което успява някак да успокои вътрешния ми мир и в същото време да го накара да се вълнува. В моментите, когато съм се чувствала уязвима, са провокирали смелостта в мен, а когато съм се преструвала на прекалено смела, са ми нашепвали: „не всичко се постига на всяка цена“.
Една хубава история за рака.

Една хубава история за рака.

Татко почина. Ракът също. Петното изчезна. Преди малко повече от месец. Това не е текст за съжаление, липса, тъга, сълзи. Не е текст с упреци и задаване на излишни въпроси: "Ама защо точно на нас? Защо ни го отне тази болест? Защо, защо, защо?"
Ударих дъщеря си!

Ударих дъщеря си!

Но преди това през главата ми минаха други неща. Например, дали първо да не я затворя в стаята, за да не може да излезе и да продължи да пищи все така истерично. Просто не исках да я чувам.
За последните селфита. Без виновни.

За последните селфита. Без виновни.

По темата може да се пише и споделя много. Със сигурност има доста теории на тема „как да опазим децата си“. Със сигурност изброявайки „маме, не ходи по влакове, релси, ледени езера и високи сгради, за да си правиш селфи“ са просто някакви маркиращи думи на уж отговорни родители.
Поддържана майка. Неподдържана майка.

Поддържана майка. Неподдържана майка.

На мен лично ми трябваше година и половина след като родих не за да си обръсна краката, а да се почувствам истински поддържана. Емоционално. В баланс със себе си.