Спомням си, че като дете винаги бях последна в училищните спортове. Мразех бягането на 50 метра. Аз тъкмо да се засиля и ей го на финала. Само да уточня, че на повечето деца не им трябваше засилка, съответно винаги бях изпреварвана. Започнах да вярвам в чудеса, когато трябваше да бягам 300 метра дължина. В края винаги усещах чудото, което ми даваше сили да финиширам и да не получа двойка по физическо, а гордо да размахам тройката в бележника. Капитаните на отборите по баскетбол и волейбол ме избираха по принуда и то последна. Като „късата клечка“ се чувствах. Ама някак не ми беше мъчно на душичката. Да си спортист не е за всеки.

Винаги ще помня грамотата, която получихме със сестра ми в Турция. Едно лято заминахме на почивка в Мармарис. Аниматорите ежедневно се грижеха да ни забавляват. Бяхме на по 17 години и все така последни в спорта. След като наградиха приятелките ни за отлично представяне в тенис на маса, на нас ни връчиха грамота, на която пишеше: „Победителки в моето сърце.“. И сега, когато примигам с очи, виждам усмивките ни. Осъзнах, че да загубиш понякога е по-добре.

И в живота ми победата не е търсеният „ефект“. Не си мислете, че съм слабохарактерна и без амбиции. Целите обичам да ги постигам без да слагам на другите етикет „съперник“. Смятам, че това е пагубно. Предпочитам да възприемам хората като личности, от които печеля добро или просто не се занимавам. Спортът „да убеждавам в правотата си“ е предимно загуба на време. Да си губещ в очите на някого е проява на слабост от този „някого“, защото не сме създадени да оцеляваме борейки се помежду си, а сме създадени да живеем в хармония със собствените си разбирания. Ето защо е по-ценно да си победител в нечие сърце. Осъзнавам, че да притежаваш такъв медал е отговорност.

И не забравяйте – сърцата се печелят с много любов!

Оставете отговор

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *